И тази се превръща в стара,
годината последните минути
отброява, но иде друга... нова.
Незная, тя какво ми носи.
И нямам сили да си пожелая,
защото нищичко не искам.
Било, каквото е било.
Красиво, лошо, вече все едно.
Ръцете ми не се издигат във криле,
земята е земя, а не небе.
А облаците са дъждовни и мъгливи,
а не криле на пеперудите красиви.
Луната няма светлина, а отражение.
Звездите са далечните видения,
от сънищата откровения.
Оставям в тази старата от себе си,
от болката и от сълзите си.
А в новата не зная, ще ме има ли.

Ако някой  мъничко ми беше дал...
Ако бяха ми сипали,
в чашата... капка  надежда
щях да бъда различна!
              Нямам вече нужда –
                от “ако и защо.”
                      Убиха  ме  и
                               Тръгнах. Сама.
Да търся брод и простор...
Трохи не посипах – за връщане.
Имах някога за всички
и сърце
и ръце
и живот
               Сега...
               Нищо нямам сега.
                         Само споменът. И
                                       празната чаша и смъртта.

Сърцето ли?!
Не иска да се примири,
бунтува се в гърдите ми...
Разпалва залези - измислени надежди
в пожари от накъсаните спомени.
С листа от рози неувяхващи
повива с дъхавост мечтите ми.
Сърцето ми...
то се вълнува влюбено
и заблудено в лабиринти
от желания, сънува сън,
че е обичано...
Аз слушам звънкото на ехото,
отлитащ звук на есенна камбана,
от ентната светлинност
на сърцето си,
рисувам полета на птица бяла.
Знаеш ли,
сърцето не боли,
щом  със любов прегръща,
дори когато се сбогува,
в красива роза се превръща...

Животът ми като на грешница протече,
реката ми във кална вода се превърна,
дървото ми без корени остана,
земята – плодородна, доведох до пустиня,
чийто пясъци сега в лицето
във очите ми се сипят.
Лютят в душата ми покварата, обидите,
стрелите, попаднали в сърцето точно.
Като вулкан у мен гори безплодно –
дар загубен – за сметка на насладата и фалша.
Загубих детското начало и светлата надежда,
във тъмнина погубих бялата невинност …
И слънцето престана във мене да изгрява,
спях денем, за да бъда будна нощем …
Разпътен смях по устните полепваше,
дъхът горещ във леден стон превръщаше.
В очите ми изчезна блясъка
и пулсът ми като мъртвец утихна.
Изгубих всичко – не намерих себе си …
Сега съм никоя !
Безнадеждност и поквара, гузна съвест –
в душата ми безпътната
като безумни орбити се лутат
и само пламъци, загубили човешката си топлина,
се крият някъде дълбоко и далеч
в душата ми, осеяна от кратери :
изгубена невинност, покварена безнадеждност …

Отвикнах да бъда обичана! Хората
преминаваха сякаш през мен (като хали).
Помагах, раздавах се, единствено злобата
виждах в лицата им, която ги галеше.

Пердетa в очите си имаха, тежки завеси
в сърцата пуснати злобно.
Луната, приличаща на чудна принцеса,
в такива мигове сякаш беше отровна.

Като тръни  впити са в мене,
всичките ми минали
любови.
Ненаситни.Жадни.
Всеки техен звук ме стряска
и оставам все по-често будна...
И се питам:
Дали  наистина  живяха в мен?
Или...
Само   ме празнуваха?
От мойто вино всички  пиха.
И вдигаха наздравици.
Наливах. Пълнех чашите.
Със силно  вино. Тежкo
От него -
и до днес пияни са.
Като сенки криволичат.
И се лутат до припадане.
Търсят  бряг  в ръцете ми...
Удавници.
Ето ги!
А шепите ми в тръни.
Шип до шип. Бодат.
И  парят...И болят.
Струи кръвта.И стича се.
Препълва стъклените  чаши...
Пия с тях. Не мога да заплача.
Звън последен.
После...
Хвърляне през гръб назад,
строшени мигове.
И дълъг, много дълъг
път на изтрезняване…
По- лесно ми е да  простя на
враговете си...Но не на вас.
Та вие бяхте ми
приятели.